Void and Null

Реших да дам втори шанс на Линкълн Чайлд да ме заинтригува. Разгледах из онлайн книжарниците какви книги има издавани в България като самостоятелен автор и тази ми хвана окото. (Чета че дуетите му с Дъглас Престън били добри). Единствения проблем беше че навсякъде книгата беше изчерпана. Единствено в Пингвините не беше зачеркната. Добре - в Пловдив има Пингвини. Обадих се по телефона да проверя дали я имат - да не се разкарвам напразно. Продавачката едва успя да я намери и предложи да ми я запази. Бях изненадан, защото не иска нито име, нито никаква идентификация. Важното е че на другия ден като минах през книжарницата книгата ме чакаше там. Благодаря на тази безименна продавачка!
Какво казва резюмето на гърба на книгата:

Двaнaдeсeт xиляди футa под Aтлaнтичeския окeaн…
Haй-зaбeлeжитeлното подводно откpитиe в истоpиятa!

Лeкapят от Bоeнномоpския флот Питъp Кpeйн спeшно e повикaн нa отдaлeчeнa пeтpолнa плaтфоpмa в Сeвepния Aтлaнтичeски окeaн, зa дa помогнe в постaвянeто нa диaгнозa нa стpaнно зaболявaнe, paзпpостpaнявaщо сe сpeд пepсонaлa. Когaто пpистигa, Кpeйн нaучaвa, чe peaлният пpоблeм сe спотaйвa дaлeч долу - нa “Буpя в бeзднaтa”, изумитeлнa aвaнгapднa нaучноизслeдовaтeлскa бaзa, постpоeнa нa окeaнското дъно. Свpъxсeкpeтнaтa стaнция e пpоeктиpaнa с eднa-eдинствeнa цeл - дa изкопae нaскоpо откpит подводeн обeкт, който можe би съдъpжa ключa зa тaйнa, обвитa в многовeковни митовe и догaдки…

Кpeйн полaгa клeтвa дa мълчи и сe спускa в бaзaтa. Haучaвa, чe по вpeмe нa paзкопкитe сe нaблюдaвaт обeзпокоитeлни зaболявaния. Кpeйн осъзнaвa, чe тaйнaтa бaзa кpиe нeщо много по-сложно от мeдицинскa зaгaдкa и чe откpитиeто e всъщност много по-зловeщо…

И по-смъpтоносно, нaдxвъpлящо човeшкитe пpeдстaви!

Поpeдният пpиключeнски шeдьовъp нa Линкълн Чaйлд, този път бeз обичaйния му съaвтоp Дъглaс Пpeстън!

Веднага казвам че книгата е много добра и трябва да се прочете!
От тук нататък - внимание, следват леки детайли около сюжета
Началото е класическо - нефтена платформа на край света открива нещо на океанското дъно. Линкълн Чайлд май обича да пише за такива отдалечени места и това ми харесва. Откъснатата база с военно присъствие започва да му става навик, но ако мнозинството от читателите са такива литературно осакатени типове като мен - явно това се продава. Характерите на персонажите отново са стереотипни и могат да се опишат с по две думи: “главният герой” (да, това е повече от достатъчно за Крейн - всичко се върти около него ), “загрижения учен”, “добричкия адмирал”, “красивата физичка” и “фанатизирания агент”. Поне героите не са толкова много колкото в “Зоната”, дори напротив - броят се на пръстите на една ръка и читателят успява да ги опознае добре до края.
Действието е динамично, пълно с екшън и загадки. Сменят се различни хипотези, нишката се движи по различни направления. Не остава място за скука. Извънземните като идея са застъпени точно колкото трябва - не прекалено много, но достатъчно за да подтикнат към размисъл. Всъщност зад основния сюжет се крият няколко философски теми, но леки и приятни, колкото да не можем да обвиним книгата че е плоска екшън-фантастика.
Този път поредната творба на Линкълн Чайлд успя да се класифицира в категорията “технотрилър”. Автора показва че се е постарал да навлезе в доста области, но имаше някои малки недоразумения. Примерно в тематиката с компютрите. Много се изненадах когато на една страница видях изсипан сорс на С Няколкото грешки не са нещо сериозно и повече минават за типографски, като примерно изписването на “ASC II” или “imt” (вместо int). Нищо особено, в сравнение с количеството терминология, което Чайлд изсипва през цялата книга.
В заключение ще кажа че “Границата Мохо” ми се стори няколко класи над “Зоната” и вероятно в скоро време ще си намеря още нещо на Линкълн Чайлд.

Инцидентно минахме през “Пингвините” и въобще без да ми се чете нещо определено си взех тази книга. Резюмето на гърба ме грабна и очаквах нещо като микс от “Метеорита” и “Нещото”. Авторът ми беше абсолютно непознат, но “Линкълн Чайлд” ми звучеше като “Лий Чайлдс”, чиито книги харесвам. Освен това поредицата “Кралете на Трилъра” до сега не ме беше разочаровала, но пък не че съм чел много бройки от нея.
Бърз спойлер алерт: в текста нататък следват идеи и сюжет от книгата, така че сте предупредени да не си развалите удоволствието
Какво гласи резюмето от гърба на книгата:

Удивително откритие в най-горната точка на земното кълбо…

Поразителен арктически пейзаж, страховито митично създание, хаос и ужас…

На около триста километра северно от Арктическия кръг се намира Федералната пустинна зона - едно от най-отдалечените и негостоприемни кътчета на земята. Палеоекологът Евън Маршал заедно с група учени поема към Зоната на експедиция, за да изучава последиците от глобалното затопляне.

Всичко обаче се променя с едно удивително откритие. При рутинно проучване на пещера в ледник групата открива огромно древно животно, хванато в капана на леден блок. Медийният конгломерат, който спонсорира експедицията, веднага се намесва и организира уникален спектакъл – съществото ще бъде извадено от леда и размразено на живо по телевизията. Въпреки злокобните предупреждения на жителите на местното село и научните опасения на Маршал и хората му „драматизацията” на живо набира скорост… докато учените не правят още по-ужасяващо откритие. Звярът може да се окаже древна машина за убиване. И може би всички прибързват, като го смятат за мъртъв.

Началото беше добре. Откъсната група изследователи - класика. Изоставена военна база - супер, напомня ми за сюрия игри. Замръзнало чудовище - пак класика. Снимачен екип насред ледената пустиня - бива. Но героите смучеха - стереотипни, скучни персонажи, в такива количества че до края на книгата не бях наясно кои са “добрите” и кои “лошите”. И всички бяха, меко казано, ТЪПИ. Научния екип не беше надарен с особено мозък и аналитична мисъл, която трябва да притежават, за да работят на такова място. Шефовете на снимачния екип бяха жалки в устрема си да получат “кадрите от събитието”. Изпълнителната продуцентка за момент обещаваше нещо по-раздвижено или поне някаква романтична врътка, но персонажът и се разми в стандартната “секретарка на шефа от рус пол”. Индианският шаман, напяващ магии в прашлясалата радарна стая беше толкова демоде…
Цялата книга беше по-достойна за ерата на евтините Ктхулу-филми, вместо за категорията “технотрилър”, в каквато се пише, уж. Поне беше лека и се чете бързо (някои пасажи по диагонала). Не успя да ме изплаши като за хорър. Като цяло бих я прочел още веднъж някога, ако съм в подходящото настроение.

450 страници война и пуцаница. Ако това беше филм сигурно щеше да конкурира Рамбо. Цялата работа отговаря точно на пресъздадена стъпка по стъпка FPS игра Няма интрига, завръзка, развръзка, развитие на персонажите… просто поредица от ‘мисии’ за изпълняване. Имах чувството че с всяка страница монитора и дисплея на мунициите е пред мен.
Друго на ръка бяха тъпите фактологични грешки, които не знам дали се дължат на автор или на преводач. Например в рамките на 2 страници бяха объркали пола на един от главните герои.
Не ми хареса.

Отдавна не бях чел нещо, което да ме изненадва толкова.
Имах си представа от играта, по която е книгата, та очаквах нещо в стил ‘Пръстенов свят’ на Лари Нивън (която поредица пък е в основата на компютърната игра
Ами оказа се че няма нищо общо с никакви пръстени.
Вместо това в началото имаше много ‘Кобра’ на Тимъти Зан, но всичко описано толкова лаично и лековата, че се зачудих дали цялата книга (към 500 страници) не е творчество на някакъв пъпчасъл геймър. На 20-тата страница се канех да зарежа тухлата, когато дойде следващата изненада - от повест за войниклъка и несгодите в казармата, книгата се превърна в космически екшън и то с доста класни междузвездни стрелби. Не се спря до тук, а всичко се изкриви в някаква смесица от космос, мускули, изкуствен интелект, шпионаж… отново ми напомни за стила на Тимъти Зан и този път - продълженията на Междузвездни Войни
И последната изненада беше накрая, когато все пак се разбра че пръстенов свят ще има - в следващата книга. Май ще отделя 8 лева и ще си я взема. Всъщност даже май ще си намеря и играта.
Като цяло оценката ми е положителна, макар че на доста места се срещаха пасажи, сякаш писани от геймъри (сигурно са писани за геймъри).